Съгласно член 227 от Версайския договор съюзниците от Антантата обвиняват бившия германски император Вилхелм II в „най-голяма обида на международния морал и свещената сила на договорите“. Съюзническите правителства възнамеряват да се обърнат към неутралната Холандия, където кайзерът е избягал след Ноемврийската революция, с искане за екстрадирането му. След това Вилхелм II ще бъде съден от Международен трибунал, който ще се състои от петима съдии, по един от САЩ, Великобритания, Франция, Италия и Япония.

 Холандия отказва да екстрадира Вилхелм II и бившият кайзер живее тихо в имението си Дорн до смъртта си през 1941 г.

Освен това членове 228 и 229 от мирния договор задължават Германия да предаде на Съюзниците онези, които те класифицират като военнопрестъпници и ще поискат екстрадирането им. Тези германци трябваше да бъдат съдени в националните юрисдикции на страните от Антантата. Член 230 задължава Германия да предаде на съюзниците цялата документация, която може да бъде полезна по време на тези процеси.

Версайският договор остави Германия като единна национална държава със собствено суверенно правителство. Само малка част от страната на запад беше под окупация на съюзниците. Така Антантата нямаше неограничени възможности да налага волята си на правителството на Райха. Много скоро това се проявява в въпроса за екстрадирането и наказването на германските военнопрестъпници. 

През февруари 1920 г. Съюзниците обявиха списък от приблизително 900 души, които те поискаха да бъдат екстрадирани за съд. Но правителството на Ваймарската република отказа да направи това. Германските републиканци вече имаха „клеймото“ на онези, които подписаха „срамния мир“, висящо върху тях, и не искаха да влошат положението си, като екстрадират германски граждани в чужбина. Но съюзниците не настояха. В резултат на това страните постигнаха компромис, че самите германци ще проведат процеси срещу собствените си военнопрестъпници в рамките на германската национална юрисдикция. В същото време списъкът на обвиняемите беше намален от 900 на 45 имена. 

Въпреки това, поради законови забавяния, само 17 души стигат до подсъдимата скамейка. Сред тях няма нито един от военно-политическия елит на кайзерска Германия. Няколко редници и подофицери са обвинени в грабеж и малтретиране на затворници и цивилни. Няколко военноморски офицери са обвинени в потапянето на болнични кораби. Най-високопоставените обвиняеми са двама генерал-лейтенанти и един генерал-майор. Твърди се, че един от тях е дал заповед да не се вземат пленници, а другите двама са обвинени в причиняване на огнище на тиф в лагера за военнопленници под тяхна юрисдикция, поради което голям брой хора са загинали.

През 1921 г. делата по всяко от тези обвинения са разгледани от Имперския съд, който тогава се намира в Лайпциг. В резултат на това от 17 подсъдими десет бяха оправдани, а само седем бяха признати за виновни от съда. Те бяха осъдени на лишаване от свобода от шест месеца до пет години. 



Съюзниците смятат резултатите от процеса в Лайпциг за пълна профанация и протестират. Но те вече не могат да направят нищо срещу суверенните власти на Ваймарската република. Задочните производства в страните от Антантата по никакъв начин не засягат германските граждани, живеещи под германската юрисдикция.   След Втората световна война подобни проблеми вече не възникват. Съюзниците по принцип унищожиха Германия като суверенна държава и окупираха цялата й територия, поради което нямаха ограничения с организирането на Международния военен трибунал в Нюрнберг.

    Лайпциг и Нюрнберг все още са две крайни точки в споровете за границите и възможностите за наказания за престъпления срещу международното право. Суверенните национални държави, независимо от политическия режим, който съществува там, по своята същност не са склонни да осъждат своите граждани в такива случаи. Ефективната работа на международните наказателни трибунали във всеки случай е свързана с нарушаване на суверенните права на националната държава, което все още е по-скоро изключение, отколкото правило. 

*

https://t.me/stahlhelm/3495

... /в една банка докато ми дойде реда/ и за сетен път се убедих, че без международни организации светът не би съествувал, но.
Но и, че самите организации трябва също да се развиват и променят колкото и трудно да е обхванат всички национални, религиозни и други особености. ООН надгради ОН но като че ли замръзна във времето и се оказва, че СС е безсилен в много случаи, правото на "вето" също не функционира правилно, ефективно и справедливо...

Определено трябва да се реформират. Но аз си мисля също за санкциите и за това, че не работят. Винаги има хора, които следват икономическата полза от неспазването им. Целта на международната общност би трябвало да бъде да предотвратява престъпления, не да ги наказва и то неуспешно.